"...Трябва да си изкарвам прехраната. Трябва да победя тази леност, тази жега, тази умора. И сега, изведнъж, разбрах, че топлината не ни уморява, знаете ли?, по-скоро ни усилва жизнеността. Този внезапен жизнен прираст, който ни изчерпва, е опасността на лятото. Потното и насъщно тяло става явно по толкова насилствен начин, сякаш става цялото на крака, за да мине на другия си бряг. Ако можеш да се съсредоточиш само за миг, навярно би овладял това нарастване, което те слепи. Не можеш да го направиш. Чувстваш движението на кръвта, горчивия и развален мирис на твоите корени, прехода на собствената ти материя към костите. Трябва да се защитаваш. Може би през есента ще паднат листата, но сега те „изпълва“ собствената ти плът, тласка те самата твоя плът, докато дойде една точка, в която се чувстваш като „обзет“ от твоето тяло. Трябва да се защитаваш от растенето. Жизненият тласък замъглява погледа, както се слепи път в селвата, и чувстваш как паметта клюмва в пустотата като развалена люлка, която е останала отгоре, спокойна, но падаща, в тържището на панаира. Това е лятото на плътта..." Луис Росалес, превод: Рада Панчовска